НОВИНИ

sdindex

Българските шофьори трудно признават грешките зад волана, дори пред себе си

Г-жо Ботева, предстои представянето на окончателния доклад от националното изследване Индекс за безопасно шофиране. Общият извод от него е, че българските шофьори оценяват себе си високо. Очаквана или неочаквана за Вас е тази тяхна самооценка?

Съвсем очаквана, защото българският водач, когато шофира на територията на страната, се чувства по-уверен. Счита, че е най-добрият шофьор, счита, че няма да попадне в обсега на камерите, че нарушението му няма да бъде установено, че една грешна маневра няма да коства никому нищо. А в последствие се оказва, че тези елементарни на пръв поглед действия могат да доведат най-малкото до нарушение на закона, което се установява от контролен орган, а в по-тежкия случай – да доведе до пътнотранспортно произшествие (ПТП), в което или самият водач да пострада, или да пострадат хора, които нямат вина за ситуацията, създадена от това прекомерно високо самооценяване и респ. недооценяването на рисковете зад волана.

Споменахте в началото на отговора “на територията на страната”. Това означава ли, че имате данни и наблюдения, че в чужбина българските шофьори карат по различен начин?

Официална статистика за това няма. По-скоро мога да споделя някои наблюдения и обменена информация с наши колеги от други държави. С тях сме си говорили, че и там шофьорите карат по-рисково “у дома”. Някои от тези държави обаче са намерили по-ефективни механизми да контролират и санкционират и собствените си граждани, и транзитно преминаващите или туристите, за да спазват закона на съответната страна. Единият от начините е да се приложи механизъм, в който чужденците-нарушители получават бързо своята санкция – глоба с фиш или с наказателно постановление и др. – и съответно след това да има механизъм, по който водачът се допуска или не се допуска да шофира в страната, на чиято територия е извършил нарушението. От друга страна тези, които имат възможност да пътуват извън нашата страна, често споделят собствения си опит, давайки за пример чуждите полицаи или други контролни органи. Това те правят като защитна реакция, споделяйки тази информация пред българските пътни полицаи. Така разбираме, че нарушителите тук се съобразяват с правилата там, защото са на чуждо място, не знаят съответния език и се притесняват, че няма да може да се защитят вербално. Добре известна на повечето български шофьори е практиката на гръцката полиция, където съгласно определени законови текстове може автомобилът на нарушителя да остане без регистрационни номера. И ако той успее някак да се придвижи по този начин в Гърция, то няма как да влезе в България без номера. От тази гледна точка, който веднъж се опари от гръцките власти, той даже не споменава, че му се е случило подобно нещо – обикновено го разказва от името на „...един приятел”. При по-тежки нарушения в Румъния полицията действа абсолютно безапелационно – на нарушителя му взимат на място свидетелството за управление. Ако в определен срок не бъде заплатена глобата и ако по техния закон за съответното нарушение се изисква лишаване от права, той няма как да си получи обратно книжката, докато не изтече наказанието, съответно в България няма да може да шофира. Но за тези случаи повечето българи не обичат да се „хвалят” как са били „изловени” в чужбина, а дават за пример други хора, за да оправдаят грешките си и в никакъв случай да не ги признаят.

В същото време, българските шофьори твърдят, че „другите” на пътя карат рисково – това не е ли парадоксално?

Това говори за определена незрялост. Българите като цяло трудно признават, дори и пред себе си, че има какво да научат или да подобрят. Много по-лесно е да видиш чуждите грешки, а да не забележиш своите. Висока самооценка, ниска самокритичност – българинът е склонен да следва този модел, вкл. и зад волана.

Превишената скорост, рязкото спиране заради неправилна преценка на скоростта на предния автомобил и попадане в задръстване заради неправилно преценен маршрут – това са най-честите грешки и нарушения на българските шофьори. Показва ли статистиката на “Пътна полиция” други рискове, които може би остават недооценени?

Трябва да направим едно уточнение – при ПТП, ако няма техническо средство за контрол на скоростта, няма как да се каже веднага с каква скорост е карал шофьорът. Едва по-късно автотехническите експертизи биха могли да докажат това или да бъде направен следствен експеримент – има много похвати за установяване на скоростта при ПТП, но това не може да стане в началната фаза на разследването. Съгласно статистиката за установените нарушения на Закона за движението по пътищата и за причините за настъпване на произшествия безусловно се отчита, че това е скоростта. В закона от една страна се говори за „несъобразена скорост” и тя е често атакуема от експерти, от неправителствени и други организации. От другата страна в закона се говори и за „превишена скорост” – важи за случаите, в които има въведено ограничение на скоростта и нарушаването му е установено от контролен орган посредством техническо средство. Това са и най-многото като брой установени от полицейските органи нарушения по българските пътища.

Друго нарушение, което често се установява, е неправилното паркиране. На пръв поглед, тези нарушения нямат пряка връзка с ПТП и травматизма, но това е само на пръв поглед. Много често спирането на непозволено място ограничава видимостта на движещите се и ако това е на невралгично място като пред пешеходна пътека или в непосредствена близост до кръстовище – тогава рискът се увеличава. Рискът да не забележиш, например, дете, което тръгва да пресича иззад спрелия неправилно автомобил, става изключително висок.

Други видове често допускани нарушения, в зависимост от мястото (населено, извъннаселено), са: преминаването на забранителен сигнал на светофара, неправилното пресичане на пешеходци, отнемането на предимство на друг участник в движението, като най-често случаят е автомобил да отнеме предимството на пешеходец, управление на моторно превозно средство от неправоспособни водачи.

Но скоростта си остава водеща и в двата случая – и при констатираните нарушения, и при първоначалните данни за причините за настъпило ПТП. В първия случай става въпрос за превишена скорост, а във втория най-често – за несъобразена. Несъобразената скорост може да бъде и по-ниска от ограничението – напр., по магистралите често се движат по-млади или неуверени шофьори, които карат много по-бавно от останалите. Това дразни опитните и бързащите, но все пак, ако скоростта е по-висока от 50 км/ч., този вид шофиране не е нарушение. Тези ситуации обаче са въпрос на разбиране и на толерантност към останалите на пътя.

Изследването SDIndex показва, че в София и големите градове се кара по-рисково – това ли показва и статистиката на “Пътна полиция”?

В големите градове животът е по-динамичен, по-често се образуват задръствания. В резултат от това хората сядат зад волана по-напрегнати, често мислейки за нещо друго или за много други неща. Да, има повече риск и повече агресия. Когато попаднеш в задръстване, а вече закъсняваш, това изнервя и понякога една малка и неволно грешка от друг участник в движението те кара да търсиш директна разправа. В по-малките населени места също има саморазправа, но в по-големите градове хората са по-освободени, по-открити и често преди да потърсят съдействието на контролните органи, сигнализират в медиите, изпращат им записи от видеорегистратори или от мобилните си телефони. В по-малките населени места това рядко се прави и на подобни инциденти по-скоро не се дава гласност.

Шофьорите в София и в по-големите градове пътуват много и рисковият им или агресивен начин на шофиране обикновено се пренася по всички пътища. Ако човек попадне в едно нелепо задръстване на магистралата, например, защото там се образуват „тапи” заради ремонти, ПТП или някаква друга причина, същите навици и дори инстинкти вече действат в много по-голям обхват.

Ако приемем, че скоростта е най-големият риск по българските пътища и в същото време виждаме, че произшествията и жертвите в следствие на скоростта растат или поне остават константно високи – има ли според Вас изход от този затворен кръг?

Този затворен кръг всъщност си го затваряме самите ние. Не искаме да признаем, че грешим. Докато имаме твърде висока самооценка или в личен план всеки третира себе си като “единствен безгрешен” и прехвърля вината върху другите – кръгът ще продължава да се затваря. В същото време често се случва, ако двама водачи имат някаква конфликтна ситуация и в нея се намеси полицай, те двамата да застанат срещу полицая... Но да се върнем на скоростта – не може категорично и във всяка ситуация да я свързваме с агресивното шофиране. Има моменти, в които човек просто бърза и затова кара бързо, това не е обичайният му стил на шофиране. Но проблемът е с хората, които изпитват удоволствие да шофират екстремно по пътищата. Те не се замислят какво би могло да се случи при инцидент. Дори и на всеки ъгъл да има камера за скорост, това за тях е само стимул да започнат игра, например, „...виж сега, минавам лекичко в обсега на камерата, а после – гледай какво ще направя след нея...” Това е тотално пренебрегване на риска. Скоростта може да се намали само ако това бъде осъзнато и желано действие, поведение.

Все пак, има достатъчно видове инженерни решения и да се проектират пътищата така, че да се намали скоростта. И да, те струват пари, но се прилагат в много държави, които не са съществено по-богати от България. Защото тези решения са вече измислени и проверени – напр. всяко кръгово движение е естествен ограничител на скоростта. Също така, някои зрителни ефекти в маркировката действат в тази посока. Релефната маркировка върху платното, която при преминаване с висока скорост предизвиква определен дискомфорт у водача и пътниците, също дава ефект, като това решение е особено подходящо за ограничаване на скоростта преди навлизане в населено място.

Мерките за пътната безопасност обаче са комплексни и не може да се ограничат само до намаляване на скоростта. По-ефективни са генералните мерки за пренасочване на трафика така, че насрещно движещите се потоци да не се пресрещат, т.е. да няма насрещно движение. Също така, изграждането на подлези и надлези и то най-вече на подходящи места изолира пешеходния поток и така рисковете от произшествие намаляват съществено.

Има решения и за възпрепятстване внезапното навлизане на пешеходните пътеки чрез ограждения, които са като тези на летищата. Лошата новина е, че пешеходците също пренебрегват правилата за движение – напр. на „Цариграско шосе“ в София е ежедневие преминаването на пешеходци през платното, прескачайки мантинелите, при положение, че на този булевард допустимата максимална скорост за автомобилите е 80 км/ч. А подлези там има буквално до всяка спирка на градския транспорт... От страна на пешеходците това си е склонност към самоубийство!

“Пътна полиция” е институцията, която отговаря за контрола на движението по българските пътища – само контрол ли е необходим, за да намалеят рисковете по тях, или има и нещо друго? Но само санкциите ли са работещият инструмент, само увеличаването на глобите ли е решението?

Размерът на глобата към момента не променя съществено положението – нагласите, мисленето. Когато на някой нарушител му трябва удостоверение от Националната агенция за приходите, че не е длъжник към държавата, тогава отива и плаща глобата. Ако това е моделът на мислене, няма как да го променим... От друга страна, увеличаването на размера на глобите не е проблем за някои хора, които са финансово обезпечени и обичат да карат бързо – на тях не им пречи да си плащат глобите. Има даже известно пренебрежение: „...аз така и така нямам проблем да си плащам глобите, просто не ме спирайте, защото бързам. Знам, че има камера, но за мен това не е проблем...”.

...но това е форма на рецидивизъм – няма ли предвидена в закона мярка подобни хора да бъдат спрени?

Предвидена е и се прилага. От друга страна, има определени нарушения, които ако се повторят в рамките на една година от влизането в сила на първото от същия вид нарушение, деянието се счита за престъпление и се преследва по Наказателния кодекс. В закона са разписани всички случаи, там се третира и повторността. Но нарушителите са търпеливи. Има хора, които си изтърпяват наказанието, възстановяват си контролните точки, плащат си глобите, изчакват си лишаването. Има и по-драстични случаи, в които хората продължават да шофират и с отнети свидетелства. Това е особено често срещан случай дори и в най-малките населени места. За 9-те месеца на тази година има установени над 15 000 случая на хора без книжки, които са спрени за проверка и е установено, че или никога не са имали, или им е била отнета за нарушения.