Интервю с Алекси Кесяков - секретар на Държавно-обществената комисия по безопасност на движението по пътищата - част 1
Г-н Кесяков, каква е Вашата оценка за състоянието на пътната безопасност през 2019 г. – отбелязваме ли напредък или по-скоро има регрес в случващото се по българските пътища?
Когато говорим за пътната безопасност, винаги трябва да имаме предвид, че тя е система – социално-техническа, отворена, с много висока смъртност и върху нея въздействат много фактори. Ако трябва да направим реална оценка, трябва да вземем един по-голям период и да кажем, че в момента сме на една база от около 600 убити и 8000 ранени и ако сравним тези данни с предишен период, когато жертвите са били около 1000 или 1200, тогава можем да отчетем сериозен спад. Но процесите в пътната безопасност са и социални и затова трябва да има продължителна работа и то в посока на реално осъзнаване на последствията от катастрофите. Можем да плашим с глоби, да плашим как ще отнемаме книжки, но ако никой не се притеснява, че може буквално да загуби главата си в катастрофа, докато няма разбиране, че става въпрос за живота и здравето – осезаема промяна е невъзможна.
В момента обстановката е горе-долу като миналата година като данни за произшествията, жертвите и ранените. Но все пак, навлизаме в есенно-зимния сезон, в който обикновено има сериозно увеличение. С първите признаци на влошаване на времето има пик на ПТП, защото хората си карат като през лятото. В краткосрочен план следва да положим усилия да убедим хората, че промяната в поведението им на пътя е важна за самите тях. Защото само по себе си едно намаление на жертвите с, да речем, 20% звучи като добро постижение, но от каква база? А другите 500 загинали?! И като говорим за тези жертви, те са от един и същи тип катастрофи – грешка на човека, грешка на инфраструктурата, неизправен автомобил или комбинация от два или три от тези фактори. А дори и ако човек оцелее след тежка катастрофа, това вече е “живот след катастрофата” – травми, прекъсване на работа, прекъсване на обучение, необходимост от физическа помощ за елементарни неща и т.н.
Търсейки вината в хората, трябва да зададем директно няколко неприятни въпроса – на някой умира ли му се? Едва ли! Някой иска ли да си убива децата, жената? На някой влиза ли му се в затвора?! Не, никой не иска. И започваме да говорим: “...война, епидемия, бедствие...” и по последствията действително е така, докато се окаже, че е пълно с невежи и неграмотни хора. Защото придобиването на знания и умения за пътната безопасност е “избутано” някъде встрани, става важно изведнъж, когато се запишеш на шофьорски курсове, а безопасността е въпрос на манталитет. Тези знания и умения трябва да започнат да се придобиват от най-ранна детска възраст, защото мобилността е съществен елемент от живота на хората, и то не от вчера.
Тази година действително обаче бележи важна крачка в новия подход към безопасността. Тя е решение на правителството № 16 от 17-и януари 2019 г., в чиято първа точка се казва, че интегрираната система “Визия нула” се приема като държавна политика за пътна безопасност. Важно е, защото цялата философия на този интегриран подход “хора+ пътища+ институции+ медицинска помощ” и т.н. е настроена към слабостите на човека. Човек се разсейва, прави грешки, липсват му знания, прази умишлени нарушения – във Вашето изследване всички фактори са много добре обхванати и анализирани. Но всички тези фактори, комбинирани с висока скорост, водят до катастрофи. А ударът на човешкото тяло при всяка скорост, по-висока от 30 км/ч, води до увреждания. Това означава, че цялата инфраструктура трябва да е ориентирана към опазването на здравето и живота. Безспорно, съвременните автомобили са много напреднали като компонент от интегрираната система – системите за активна и пасивна безопасност действително елиминират голяма част от рисковете. Но основната причина за летален изход на пътя остават ударите, а ударите идват вследствие от скоростта. Скоростта има ефект върху реакциите на хората, сравним с този на алкохола – при по-високата скорост реакциите на човека изостават.
Над 56 хиляди души се включиха в проучването SDIndex – това е значителен брой хора, които са отделили от своето време, за да попълнят въпросника за рисковете на пътя. Считате ли, че този интерес може да прерасне в повече внимание, толерантност и безопасност на пътя?
Безспорно, ако човек е минал през 50 ситуации, свързани с рисковете по пътя, той вероятно се замислил и е по-склонен да промени поведението си. Много е важно, че те са участвали доброволно, защото тогава хората са най-възприемчиви и е по-вероятно да се замислят за безопасността, респ. за последствията от причиняването на катастрофа. Дори и медиите или някакви изкривени обществени представи да формират нагласата, че това остава безнаказано – няма нищо подобно – направиш ли катастрофа с тежки последствия , отиваш в затвора! Затворите са пълни с хора, причинили катастрофи. Животът на този човек тръгва в съвсем различна посока. Пак ще повторя – обучението стои в основата на отношението ни към опасностите в движението и поведението ни на пътя. Тук не бива да пропускаме периода преди детската градина. За някои неща тогава ще бъде много късно.
Основният профил на рисковия водач в България е – млад, с мощна кола, между 4 и 10 год. опит зад волана – какъв, според Вас, трябва да е подходът към тези хора, за да обръщат повече внимание на пътната безопасност?
Нека да се върнем към предишния ми отговор – този рисков шофьор не се е появил “от нищото”. Неговото поведение е формирано в семейството, в училище. Безопасносттта не започва с шофьорския курс. Нормално е младите хора да са по-рискови, особено момчетата, защото те търсят изява, искат да се доказват. При това, има една особеност – ако е сам, рискът все още има определени граници; ако е качил гаджето си, тогава започва да рискува много повече. Ако в колата има и други младежи – тогава вече става направо страшно... Тази закономерност се вижда и от данните за катастрофите с млади хора. Липсата на опит и автоматизирани умения и реакции също са фактор, който е свързан с един от изводите в SDIndex – стажът зад волана. Това обаче не е изолиран проблем в България и обикновено рестрикциите спрямо по-младите шофьори решават само частично проблема. Най-важното е те да разберат, че животът им е застрашен. Не е просто нарушението, става въпрос за самия живот.
Според данните от националното изследване SDIndex през 2019 г. има лек спад в самооценката на шофьорите. Считате ли, че хората може да са станали по-взискателни към себе си и по-самокритични?
Вероятно има такъв елемент – повечето хора искат да знаят къде грешат, човешко е да искаш да станеш по-добър в нещо, което правиш и ти е важно. Но трябва да кажем също, че колкото повече време човек прекарва зад волана, (особено професионалните шофьори) толкова повече започва да анализира и да има по-адекватни и самокритични преценки. Не случайно, в много държави около 3 месеца след като получите книжката си, полагате тест на полигон с хлъзгане на колата, завъртания, спиране пред внезапно появили се препятствия и т.н. Това е, за да се изградят усещания и навици за критичните ситуации и да знаят какво трябва да подобрят в начина си на шофиране.
Високата скорост и невниманието зад волана си остават основните грешки и нарушения. Това показва и статистиката на “Пътна полиция” за причините за ПТП. Какви, според Вас, трябва да бъдат мерките и действия, за да намалеят тези значими рискове? “Войната по пътищата” е послание, което вече май не трогва особено хората...
Хората обичат себе си и се страхуват за живота си. Но движението в автомобила остава като неразпознат риск за живота. И действително, то създава приятни усещания и емоции, човек зад волана често се настройва на вълна, която пречи на концентрацията му и тогава стават белите. Даже бих го сравнил с някакво особено отделяне на съзнанието от тялото, толкова несвързани са понякога реакциите на шофьорите.
С риск да се отклоня от темата, ще преподам един кратък урок по физика. Увеличаването на скоростта увеличава кинетичната енергия на автомобила и пътниците. Кинетичната енергия има два начина за освобождаване – или се превръща в топлина, или чрез удар. В този смисъл, всяка кола е една “кинетична бомба”. Всичко става толкова бързо, наистина е като взрив – убива и изчезва. Ударът със скорост от 140 км/ч за човешкото тяло е равносилен на падането от 77 метра височина! И точно това чувство за реалния риск трябва се появи по време на обучението – тази енергия може да ни смачка по всяко време. Даже на времето, донякъде на шега, предлагах да въведем в обучението удар с бамбукова пръчка, за да се усети ефектът от скоростта сетивно и да се формира нещо като рефлекс. И така, с нарастването на скоростта, респ. нейното превишаване, човек да прецени какво може да издържи... Защото усещането за скорост обикновено се “случва” прекалено късно, т.е. след като са налице последиците от нея. Скоростта трябва да се изучава много комплексно от всички бъдещи шофьори – като ефекти върху тялото, върху автомобила и т.н.
Също така, трябва да се гледа на обучението на шофьори, дори при любителите, като професионално обучение – уменията са толкова важни за всички, които са на пътя. Шофирането е огромно физическо и психическо натоварване, сравнимо с практикуването на някакъв вид спорт. И ние искаме, примерно, с 30 часа зад волана, да имаме супер-шофьори – е, няма как да стане! Щом не Ви харесва “войната” – гледайте на карането като на спорт. Състезание, в което печели този, който стигне от А до Б без инциденти. Представете си също, че играете волейбол и имате 2,5 промила алкохол в кръвта – как точно ще играете...
Като шофьор, българинът продължава да търси рисковете на пътя в “другите на пътя”. Какво е Вашето обяснение за тази позиция от гледна точка на дългогодишния Ви опит в “Пътна полиция”?
Едва ли мога да обясня подобен нон-сенс – та нима живеем заради “другите”? Нима заради лошия път или някой луд на пътя си струва да загубиш живота си?! Освен това, пътната система е характерна с това, че има натрупване на рисковите фактори и то започва със собствените действия – ти нарушаваш, другият нарушава, попадате на лош участък от пътя, мокро е или има мъгла и... нещастието е вече тук. Затова моят основен съвет е – започнете от единственото нещо в пътната система, което можете да контролирате безусловно – себе си! Какво като не сте виновни, ако има ситуация, която Ви застрашава? Важно е и обратното – трябва да бъдат пазени другите участници в движението. Много често срещана ситуация при фаталните инциденти с пешеходци, да речем, е ударът с 5 км/ч по-висока скорост и това са фаталните 2 м спирачен път. Има ли значение дали пешеходецът е пресичал неправилно? Затова съветът ми е никога да не карате “на ръба” на възможностите си, винаги имайте резерв на време и пространство, за да компенсирате грешките на другите.